Казвам се Шахид Ахмад Хайдери, на 24 години, от Афганистан.

Има мигове в живота, когато изборът изчезва. Животът ми в Афганистан
се превърна в борба за оцеляване. Не напуснах страната си от желание за
приключения или по-добър живот, а от необходимост – за да остана жив. С
мен взех единствено най-необходимото – няколко вещи и сърце, натежало
от болка. Оставих всичко познато – дом, приятели, родни улици… и една
част от душата си остана там завинаги.

Когато пристигнах в България, много хора мислеха, че пътуването ми е
приключило. Но истината е, че тогава едва започна. Изправих се пред
нов свят – с непознат език, различна култура, нови трудности. Но и тук
открих светлина. България ми даде шанс да започна отначало. Срещнах
състрадание, топлина и хора, които ме приеха като свой. София стана моят
втори дом. Все още се боря, все още уча, но вече не съм сам.

Любимата ми българска дума е „свобода“ – дума, която нося в сърцето си.

Свободата ми даде възможност да мечтая отново, да градя нов живот. Най-
много ми липсва семейството – майка ми, баща ми, братята и сестрите ми.

Мечтая за деня, в който отново ще ги прегърна. Надявам се това да стане
в свят без война.

Искам хората да разберат: не ни делете на „бежанци“ и „други“. Ние сме
хора – със страхове, с мечти, с надежди. Искаме мир. Искаме дом. Искаме
просто да бъдем приети.