Казвам се Мария Бекер, на 39 години, от Херсонска област, Украйна.

Преди да започне войната бях в майчинство. Сега съм майка в изгнание.

Тръгнах от родината си заради децата – заради взривовете, окупацията,
страха. Преминахме през десетки пропускателни пунктове, между войници
с автомати. Не взех почти нищо – само документи и малко дрехи. Тръгнах
с децата, без да знаем какво ни очаква.

В България открих хора с отворени сърца. Езикът в началото ми звучеше като
стена, но вече го разбирам. Децата ми ходят на училище и имат приятели.
Имам и работа. Тук се уча да живея отново.

Преди войната работех у дома, грижех се за децата и отделях малко време
за себе си и за здравето си. Сега започнах повече да забелязвам нещата –
песента на птиците, тишината в небето и радостта на децата. Вдъхновяват
ме добрите хора, които срещам. Все още се надявам да се върна у дома.

Светът вече ми е по-близък – не само страшен, но и красив. И аз съм по-
силна, по-спокойна.