Да чуем гласа на децата

Историята на Сара*

Историята на Сара* от Сирия не е обикновена история на бежанец. Най-малкото защото е момиче. Момичетата в арабския свят имат най-различни роли, но нито една от тях не предполага да са напълно самостоятелни, лишени от грижата и опеката на мъжете в семейството или най-малкото – да са физически сами някъде. Сара е на 17 години и е едно от непридружените непълнолетни деца, с които работим. Това, че семейството ѝ решава да я изпрати сама по пътя към мирната Европа, по пътя към по-добрия живот, за нея, за жалост, означава, че е натоварена с още една сложна и напълно непозната за нея задача, а полът ѝ я прави още по-уязвима от другите деца, от момчетата, които пътуват сами, бягайки от войната в собствените си държави.

Ролята на жената в Сирия е свързана предимно с домакинството и отглеждането на децата и поемането по пътя между няколко държави е неспецифична отговорност, а когато към цялата картина добавим и това, че Сара пътува сама, ситуацията ѝ става още по-тежка и страшна. Тя едва ли би взела сама подобно решение и би тръгнала по пътя, а фактът, че го прави е безспорно доказателство за това колко важна и отговорна задача ѝ е дало семейството ѝ.

Попадайки в България и в приемателните центрове на ДАБ, момичетата като Сара, които и без друго не са много, често се изолират, дори в рамките на собствената си общност, защото биват следени под лупа от повечето от членове ѝ. Тези момичета стават изключително чувствителни към погледите и оценката на другите, които се превръщат в непосилно бреме, тъй като те за първи път са в нова среда и на непознато място, а и често пъти за първи път виждат жени, влизащи в други, непонятни роли. Този огромен културален сблъсък оказва силно влияние върху тях и ги поставя в още по-уязвимо положение.

Още по-трудна става ситуацията за Сара, в момента, в който получава статут. Сигурните зони, които са възможност за настаняването ѝ, са зони, предназначени само за момчета. Само́ момиче, без семейството си и без попечител, не може да бъде настанено там. Затова единственият вариант за нея остава преместването ѝ в център за настаняване от семеен тип (ЦНСТ) в гр. София, докато изчака приключването на процедурата по събиране на семейства, което е и основната цел на нейното страшно пътешествие през непознатото.

Центровете за настаняване от семеен тип, както много други неща, са добър вариант на теория, но на практика в законовата рамка, регламентираща функционирането им, има редица пропуски и недостатъци. Тези пропуски стават още по-видими и натрапчиви, когато въпросът се отнесе до деца от бежански произход, с друга култура, друг език и множество травми в следствие на ситуацията в родните им страни и преживяванията по пътя. На теория добра практика би било всяко дете да бъде персонално мотивирано и информирано в рамките на различни информационни беседи относно това какво му предстои в подобна ситуация – какво представляват центровете, какви са плюсовете и минусите им. За жалост тази практика рядко се спазва и затова децата често биват изненадани и преместването им бива свързано с много шок, стрес и допълнителни емоционални травми.

Един плавен преход на адаптация за едно непридружено непълнолетно дете би следвало да включва елементарни, но успокояващи елементи, като това детето веднъж да има възможността да посети такъв център, да може да си го представи, да разбере къде ще се намира и как може да стига до там, да опознае околността или поне част от персонала. Важна стъпка е и възможността детето да може да има своеобразен ритуал по изпращане и отделяне от новата общност, от която е било част през последните месеци.

„Добрата адаптация е възможна благодарение на поредица от много опростени, но последователни, логични, подредени действия… Не е необходимо почти нищо повече от това да се знае, че тревожността и страховете на децата се намаляват най-добре през храната и ако ние изведем едно дете просто по обяд, а от другата страна го посрещне една добронамерена група, в обща столова, която да каже „Заповядай да споделиш нашата трапеза!“, чисто културално дори няма да има и помен от шока и драмата, стандартно съпътстващи това събитие. Детето не е вещ, която да бъде пренесена, и да можем спокойно да кажем, че това е в негов интерес.“ – разказа ни Юра Данчева, социален работник ПМЗ Враждебна.

Сара, за жалост, не можа да види процедурата по преместването си от положителната страна. Заради неуредици между институциите и прибързване от всички заинтересовани страни, момичето беше преместено без достатъчна предварителна подготовка, без да има възможност да се сбогува с приятелите и близките си в центъра. Единственият познат елемент в цялата процедура се явява социалният работник на СЖББ – Юра Данчева, която съпровожда момичето до новия му дом и подпомага процеса на адаптация със съвети и предложения към институциите. Към днешна дата Сара все още е настанена в ЦНСТ в рамките на град София, а нашият екип продължава да работи с нея в различни направления, които подпомагат процеса на интеграция.  

Помогнете ни, като подкрепите нашата кауза!

Нуждата има лица, но няма националност. Начинът на даряване е толкова важен, колкото и самият акт. Солидарността има смисъл само когато емоциите са съчетани с разум и доверието не се нарушава, а се пази и стимулира.
back to top btn