Моето пътуване в Съвет на жените бежанки в България стартира преди повече от 10 години със срещата ми с Линда Ауанис – една невероятна жена, която имам честа да познавам. Едно запознанство, което ме е карало в годините да мисля и водя диалог със себе си в посока – ролята на жената, патриархата и равенството, феминизма, свободата за това да се родиш и да живееш като жена, силата на това да пристигнеш в нова , непозната държава и да се бориш всеки ден. Всеки ден в организацията, създадена от Линда е различен и те среща с хора, които имат нужда от помощ, разбиране, придружаване, надежда за промяна, оцеляване и даване на смисъл.
Когато ме питат: „Защо СЖББ, защо работиш тук?“ винаги казвам: „Имам да връщам!“. Потомък съм на белогвардейски род. Изгонени от Русия през 1917г., предците ми намират дом в България. Страна, която става втора родина за дядо ми. Тук той започва живота си отново. Пристига с дрехите на гърба си. Иконописец, който е търсил подслон и работа в църквите, където да изгражда иконостаси и да рисува икони. Историята на рода ми е изтъкана от изгнание, унижения, загуби, отхвърляния и травми. В България дядо ми се влюбва и създава семейство. В България един добър човек му подарява маса и два стола – първите вещи на новото семейство. В България – много хора са помогнали на дядо ми, човекът загубил семейството, роднините си, човекът, който цял живот твърдеше, че е поляк, за да не бъде преследван. Поколенията носят историята в сърцето си, носят я като раница на гърба си, тежка раница. Понякога ставаме гневни и ядосани на случилото се – ние потомците, събрали историята на рода си, а понякога – съпричастни и помагащи, защото историята на бежанците и търсещите закрила е нашата, моята история. Имам да връщам! Имам да връщам дълг! Имам да връщам грижа, разбиране, подкрепа, защото някъде там един човек се е погрижил за моят дядо, спасил е живота му, подал е ръка по пътя му и аз съм благодарна.
Живеем в размирни времена. Много поколения носят травмите след случилото се – войни, разселвания, трафик, насилие, разпокъсани семейства, изгубени имена и самоличности. Децата получават в наследство травмите от поколенията, понякога дори знаят, но не питат. Да живееш в мирна страна е шанс да осъзнаеш – какво се е случило с рода ти и да изградиш ново бъдеще и настояще, в което да помниш с респект и уважение миналото си.
Моето пътуване продължава, за да предам и аз, да се помни, че всяко сторено добро в живота ни, ще намери своя отпечатък във времето.