С подкрепата на УНИЦЕФ специалистите от Съвета на жените бежанки в България, работещи на първа линия, помагат на жените и децата, преживели насилие да намерят решения за по-добър живот

„Ние, културните медиатори работим в челните редици и ежедневно си взаимодействаме с жени и деца, които преживяват травматични преживявания, свързани с насилие, основано на пола (НОП)“

– споделя Яна* – опитен културен медиатор в СЖББ, преминала през редица обучения.

Жените и децата бежанци и мигранти са особено уязвими на насилие и Яна често трябва да се справя с кризисни ситуации. Това изисква голям практически опит, но също така и обширни теоретични познания за насилието, основано на пола, неговите първопричини, допринасящите фактори и последиците от него, както и ролите и отговорностите на културните медиатори в подкрепа на лицата, преживели насилие и хората, изложени на риск от НОП.

Културните медиатори са на първа линия и предоставят жизненоважна подкрепа на уязвими групи от хора, особено жени и деца, които са преживели насилие, включително насилие основано на пола (НОП) или са изложени на риск от насилие. Съветът на жените бежанки в България (СЖББ) работи в партньорство с УНИЦЕФ за насърчаване на равенството между половете и за повишаване на осведомеността относно насилието, основано на пола сред бежанците, търсещите международна закрила и мигрантите, както и за изграждане на капацитета на работещите на първа линия и работещите по случаи на НОП, за да отговорят по-добре на нуждите на преживелите насилие или изложени на риск от насилие деца и семейства.

Непрекъснатото обучение и изграждане на капацитет във връзка с НОП, които Яна получава като професионалист в СЖББ, много ѝ помагат в ежедневната ѝ работа по сложни случаи.

„Спомням си Роза*, която дойде в нашия офис с треперещата си дъщеричка, без да имат място, където да отседнат, и с признаци на домашно насилие“

– споделя Яна.

Местно партньорско НПО е насочило Роза, 36-годишна жена от Южна Америка, която в момента живее в България, към СЖББ. Майката изглежда изтощена, дезориентирана и отчаяна. При първоначалния им контакт Яна се опитва да утеши Роза и да я увери, че не е сама и че може да ѝ се довери.

„При първоначалната ни среща с хора, преживели насилие, ние се опитваме да създадем безопасна среда за тях, да успокоим емоциите им, за да адресираме по-добре техните страхове и непосредствени нужди. Ние не търсим целенасочено признаци на насилие, това зависи от самия човек, ако той или тя иска да сподели и да получи подкрепа от нас или да бъде насочен/а към други професионалисти“, казва Яна.

Роза е преживяла трудни периоди в живота си. Преди пет години, когато се омъжва за чаровен мъж от България, тя се надява на приказен живот. Влюбена в съпруга си, тя се мести в родината му, оставяйки зад себе си семейството, приятелите и професията си като учител. Скоро след като се установяват в България, съпругът на Роза започва да я бие, да упражнява контрол над нея, да проверява редовно телефонните ѝ контакти и да следи обажданията ѝ. Освен това държи при себе си паспорта ѝ и брачното им свидетелство. Домашното насилие продължава дори след раждането на дъщеря им Амалия*.

Съпругът на Роза решава да се преместят в Южна Америка и там насилието продължава. Роза се обръща за помощ към властите и успява да получи мярка за неотклонение срещу съпруга си. Тя се връща на работа като учителка, но пандемията от COVID-19 я оставя без доходи и тя се чувства принудена да се събере отново със съпруга си. Малко след това те се местят обратно в България.

„Ограничаването на движението, изолацията и прекомерният контрол, ограничаването на контактите с приятели и със семейството, физическото насилие са признаци на домашно насилие“, обяснява Яна. „За съжаление много пъти жертвите се чувстват безпомощни и засрамени и често се връщат при насилниците си, както в случая с Роза“

– обяснява Яна.

Двойката заживява отново в апартамент в София и двамата си намират работа в кол център, където работят заедно. Съпругът продължава да контролира систематично Роза, като отказва да я оставя сама и я следва навсякъде.

„Въпреки че е преживяла много травматични преживявания, Роза общува добре с хората, активно търси женски инициативи и си е намерила приятелка в офиса, която я подкрепя“, споделя Яна.

Един ден Роза остава за малко сама с детето си и използва възможността да избяга от съпруга си и да потърси помощ.

„С двегодишно дете на ръце, Роза нямаше къде да нощува и търсеше място да отседне и да получи помощ“, казва Яна. Служителят на СЖББ незабавно започва да проучва възможностите за настаняване.

„Намирането на място за човек в риск в кризисен център в столицата по време на пандемията се оказа невъзможно – само един център, отдалечен на 200 километра, можеше да приеме Роза и Амалия“, обяснява Яна.

Това е единственият възможен вариант и Роза се съгласява да предприеме пътуването. Яна се консултира с колегите си, свързва се с друга партньорска организация и успява да организира транспорт до кризисния център.

„В такива извънредни ситуации разчитаме на партньорската мрежа да реагира бързо и да предостави необходимата подкрепа. Нужни бяха много обаждания и няколко часа, за да уговорим настаняването ѝ. През това време осигурихме първична психологическа подкрепа на Роза“, казва Яна.

След пристигането ѝ Яна работи заедно с експертите в кризисния център, за да бъде създадена цялостна програма за подкрепа на Роза, която да ѝ позволи да започне да се възстановява от системното домашно насилие и травматичния опит.

Яна придружава Роза и дъщеря ѝ до кризисния център, до който стигат с кола за около три часа, слушайки нейните преживявания, мисли и мечти.

„Искам да науча български, да преведа и заверя дипломата си, да си намеря работа и място за дъщеря ми в детска градина“, споделя Роза на Яна по време на пътуването, „Искам да започна живота си отначало…“

След години на преживяно домашно насилие случило се в различни страни, Роза най-накрая се чувства достатъчно сигурна, за да сподели своя опит и да потърси подкрепа, като изразява своята готовност и решителност да намери безопасно място за себе си и дъщеря си и да започне нов живот.

„Благодарение на дългогодишното ни партньорство с УНИЦЕФ, ние успяхме да участваме в редица полезни обучения, свързани с НОП и да имаме достъп до ресурси и материали, които ни помагат в ежедневната ни работа. Използваме натрупаните знания и опит и изградената мрежа от партньори в цялата страна, за да помагаме на преживелите насилие да преминат през травмата и да им дадем възможност да продължат с живота си по-силни и по-издръжливи“

– споделя Линда Ауанис, председател на СЖББ.

* Имената на основните действащи лица са променени, за да се запази анонимността. 

Може да прочетете тази история и на сайта на УНИЦЕФ България: тук